Болест
В полунощ тя яви се като черна кралица,
увенчана от плам и оглозгани кости,
Взорът гибелен – бездна, помътняла зеница,
в шепи стиска бокал. Болестта е на гости.
Сухи устни трептят, тя им сипва отрова,
еликсирът горчи и превръща ги в пепел,
разбесняват се бури и в тъмата отново
се понася смехът ѝ – зъл, на ада се врекъл.
"Пий!" – отсече и мраз заигра по гръбнака,
"Бедно, тленно дете, зажадняло безкрая!
Твойте вени са път, там във мрака те чака,
лековитият цяр, ароматно омаен."
Сякаш остри стъкла се забиват в петите,
а отвътре жлъчта непрестанно напира
и сивее лазурът, и скъсяват се дните,
изтерзана душа в свойто ложе умира.
Давай – властвай сега, безпощадно граби ме,
разсечи го със меч, туй сърце вероломно!
На парчета пламтя, шепна твоето име –
Ти- тъга и нега́, Ти- живот мой прито́мен*...
_______________________________________________
* - Прито́ма - Състояние на духа, при което се преплитат спомени за сладостни преживявания, очакване, отчаяние, че тези преживявания може да не се случат отново.
Бележка на автора: стихът е вдъхновен от налегналия ме среднощ гаден вирус, който даже успя да ме повали на легло. Черпя ви освен с него и с една въображаема газирана вода с парченце лимон- чудодейно лекарство за разстроен стомах 😉
© Мария Митева All rights reserved.
