Извива се болката в мене
като студена, отровна змия.
Пронизва сърцето сломено,
безкрайна изглежда ми тя.
Безкрайна като зейнала паст,
като море бездънно дълбока,
изгаря като огън пламтящ,
като буйна река преди скока.
Искам от мен да прокудя
моя страх, моята болка.
Сърцето за живот да събудя,
но имам ли време и колко?
© Елфида Георгиева All rights reserved.
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
