Бръшлянова задушница
Отмъщават пак брадатите бръшляни.
Мъстят ми за съсечената глътка въздух.
Ръцете ми целуват. Вместо сбогом – рани
по тях оставят и умират кротко възнак.
Свещта трепти – тъй баба ясно вижда дядо.
Очите им четиресет лета не знаят среща.
Уж малък пламък... А неизгасена клада
гори отново между тях и им припомня нещо...
Пуст кей, дузина облаци, прозрачни като мисъл,
премръзнал залез, наопаки обул чорапи алени,
барета, плитки две, едно домашно недописано
във чантата на кръпки, токчета със гьон окалян,
перчем от старо злато, кехлибарен поглед,
бомбе, бастун, сако туид с изящен редингот,
самотна пейка, на прага на настъпващата пролет,
безкраен, светъл хоризонт, безкраен нов живот...
Мълчат, не казват дума старите бръшляни,
но чувам тишината им за милост как ме моли.
Портретите докосвам леко, във сълзи обляна
и се усмихвам на светците със зелени ореоли.
© Даниела All rights reserved.
