Булевард към нищото
Осата слънчева ужили
небето малко подир пладне.
Изду небесните си жили
просторът ù – току да падне,
да се стовари гръмогласно
върху заспалите квартали
със код – Внимание! Опасно!
Денят на път е да подпали
града и да посипе жупел,
да хвърли в адска пещ асфалта,
да смеси в сатанински купел
боклуци, гуми и метали.
Градът е озверял от скука!
Трамваите са като бесни.
Заразният мехур се спука
и булевардите са тесни.
Потече мътна и зловонна
мълвата като гнил зародиш –
за всеки, който е безроден,
дошло е време да си ходи,
да премете паваж с опашка,
да я подвие и – скимтейки –
извън града да се излашка
с еснафското си дребнотемие
и със измамливото лустро
преди до корен да е сринат.
градът. И вярвам, че от утре
тук ще задимят комините.
Занданите ще станат сгради.
Съграждането е родилна
мъка – нея непризваните
да разгадаят нямат сила.
И през гъмжилото човешко,
и зад божествената лудост,
дано прозрете, че е грешка,
че три дни трае всяко чудо
и щом за изгрева не трябват
ни посрещачи, ни огняри –
ласкателството като брадва
умее само да удари,
тъй както да лелее песни,
поръчани и под индиго.
Душите ви, ако са тесни,
на мен единствено ми стига,
че имах миговете с мама
във крайния квартал и парка,
когато нищо друго нямаше,
а раят беше на земята.
© Валентина Йотова All rights reserved.
