Бумеранг...
Бумеранг...
От толкова много говорене за мен
не можеш да се изразиш ти самия.
И от толкова много критикуване на
другите - храниш се със отсъствието си.
Заглушаваш така звука на гласи си.
Удряш силно главата си в стената.
Затваряш сърцето си с тежък катинар.
Убиваш се, вместо да живееш.
Вече не си губи времето в това да
казваш вместо мен що е лошо и добро.
Какво трябва да правя и какво не.
В това да живееш живота ми, вместо своя.
И да се нараняваш отново и отново
с това да не бъдеш себе си. В това
и мен да нараняваш, задушавайки с
неудовлетворението си - съществуването ми.
Ако искаш обаче пътя си така да извървиш.
И само със камшика и несигурността си... -
истината си да изразяваш. Тогава. Давай!
Несъмнено застреляй ме. Спусъка дръпни.
За да видиш, че вече няма да ме сломиш.
И на всичко отгоре себе си ще победиш.
Защото аз няма да се погубя с отмъщение.
Но в живота всичките ни избори завръщат се.
И доброто и лошото. И останалото. И всичко.
Обратно към нас, като този хвърлен бумеранг.
© Лили Вълчева All rights reserved.
Поздрави и прегръдки!
