Бягство
Навярно стана време да си тръгвам.
По жарко лято трупам снегове.
Понякога от изгреви се мръква
и моят Бог мълчания кове.
Навярно ще ти бъда вечен длъжник.
Прокоба е, а може би – съдба.
Но тъжно ми е. Адски ми е тъжно
и раните превързвам с веселба.
Отивам си, но никой ме не чака.
Така било е винаги и пак.
Изпускам може би нарочно влака,
защото тук изобщо няма влак.
Отивам си и си измислям вечност. -
Безумен свят в безумно светъл ден,
че някъде безумно си далече,
макар и на една ръка от мен.
Измислям път с пристанища и саги.
Измислям си посоки от тъга.
От себе си бих искал да избягам. –
От себе си. От себе си. Сега!...
© Ради Стефанов Р All rights reserved.
Гари без влакове, на които все чакаме