Бялата

През мъглата на пълна луна

във гараж без врати на кашони,

старче с огромна брада,

пали огън с накършени клони.

До него седнах, извадих кибрит,

палнахме огъня с вестник от Била,

макар недохранен, брадясъл, немит,

имаше в стареца сила.

Дебелите клони, сякаш фиданка

чупеше бързо с размах,

после наля във чаши грозданка

и с усмивка, през старчески смях,

каза - Наздраве, да живее България!

напук на всички душмани,

ще успеят, ще убият мен, стария,

ще ме разкъсат, надупчат, но в рани,

преди да затворя вовеки очи,

ще целуна земята ни родната,

знам вече защо Господ мълчи,

заради нас, злите,безродните..

Заради нас плаче, захлупил глава,

за нас са и гробòвете,грозните

и онази безкрайна и черна тъма..

пълна с на дявола козните.

И каза, че ако имал туба бензин

и камара стари парцали,

душманите щял до един,

като факли накуп да запали...

Сетне през сълзи призна - 

Имам, синко парцали,

даже имам варел със бензин,

ала нямам смелост,  да паля.

Да пали е можел само един!

За жалост обесен, предаден от свои,

на България истински син,

днес, синко, няма герои..

И цяла нощ мъртвите пеят,

в съня ми са, чета мъже,

дървата тлеят ли тлеят

и сънувам човек на въже.

-Е, наздраве, за родината,

и изгълтах моята, цялата,

-Хубаво нещо е зимата,

каза дядото - и оная смърт, бялата...