Бялата магия
Как мидичката с белите си длани
за сватбата си рокля изтъка?
Преминала коварните даляни,
не я докосна ничия ръка.
В съзряването, дълго и полека,
вградила бе в черупката си страст
и с пръсти някой пипне ли седефа,
на бялата магия идва час.
Разтваря се и перлите проблясват,
нашепва ми за морските вълни;
на чайките и гларусите крясък
от рупора на мидата звъни.
Ти подари ми мидата тогава,
целунах я и в джоба сложих в плен,
а приказката чудна продължава
погаля ли я с пръстче умилен.
Кръвта ми още кипва Андалуска
от спомена за залива ни тих,
че той до днес за миг не ме напусна
и пиша закъснял за тебе стих.
© Иван Христов All rights reserved.
