Бялата стая
Уморих се да прекрачвам прага,
на стаята мълчалива и бяла,
когато залезът ръка протяга
и нощта в прозорците е спряла.
И всяка вещ за теб да ми говори
и всеки миг да чакам твоя глас,
пак вратата тихо да отвориш
и обич да поникне между нас.
Върни се ти, но не във плът и в образ,
а в пламъка, що нощем ме гори,
да се превърне стаята ми в облак,
с прозорец към безсмъртните зари!
И ако утрото ме обгърне в слънце,
ще знам, че ти си минал край дома,
в душата ми надежда, като зрънце,
ще покълне в тази вечна тишина!
© Миночка Митева All rights reserved.
