***
Живодар Душков
***
Любовта ми излезе от къщи.
Каза „Тръгвам!” и… тръгна.
А след нея денят се намръщи
и внезапно във нощ се превърна,
и внезапно дъждовни въжета
като бич във земята се впиха,
оголелите тъжни дървета
гърбовете си морно превиха…
Аз немея след думите чути,
мускул даже в лика ми не трепва.
Сам разбирам: след десет минути
ще се чувствам попаднал във клетка,
ще се вслушвам в шума зад вратата,
ще се взирам в света зад стъклото,
ще следя онемял циферблата
на часовника спрял, неработещ…
Двеста пъти, не само веднъж,
ще проклинам аз своите думи…
Но и днес все се правя на мъж
и „Върви си!” ти казвам… безумен.
© Живодар Душков All rights reserved.
