Зовеш ме както лунна сянка
зове остатък светъл сърп
и там - във очната ти ямка
погледът ми плах се дърпа.
От удивление мълча,
сърцето пак към теб ще тръгне
и може би аз ще сгреша,
ако продължа да гъгна.
Пред олтара на душата ти,
пред всички рози и ласки във теб,
ще проговоря със остатъци
от смелост, скрита зад поглед от лед.
А рисуваш във мене вярност
и бликва огън от сатен,
достигнал пак в моето тяло
последен кът - неограден...!
© Маломир Стръков All rights reserved.
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
