Чаша за изгреви
Не научих живота и моите плахи мечти
да отпиват от слънцето изгреви като приятели.
Не привикна да пиеш сълзите ми бликнали ти.
Но тогава защо от ребро ме извая Създателят?
Бе от Господ избран и от чистата обич призван,
а искрите на скритата ерес пронизват очите ти.
От невинни дъги с многоцветна лъжа параван
си бродирал с години. Море си без фар и спасители.
Днес те каня ти с мен да поплуваш в различно море,
то блести ореолно в прозрачните длани на чашата.
И се моля кристалната истина да разбереш –
колко много от жадните мигове с теб сме уплашили.
Щом усетиш вълните пенливи от винен букет
на лози тънковити, в шевица от време преплетени,
ще превърнеш и тъжните струни във моя куплет
ти в пророчески сили и сбъдната воля божествена.
А душата с окрилящи стъпки ще ме поведе
към събудено щастие с буен цъфтеж на пространствата.
И преди същността на живота да ме прободе,
аз ще стана единствено чувствено твое пиянство.
© Мария Панайотова All rights reserved.
