Човек, погубен, заличен, почти изначално осъвременен.
Човек на вихри, човек на слабост, човек обременен…

Минават дни, не идват други, защото той, Човекът, вече бил е…
Едно е нужно, друго чуждо, да видиш Светa с опакото на ножа.

Краставицата, нужна на домата в цялата избруталяла мощност.
Планетата, прежулена от дните, от хората с извехтели ризи.

Едно е сигурно – поддадеш ли се на магията,
усетиш ли всичко, после идва скуката и самотата.

След нея Аз и накрая Вие?!?

Оттук насетне е ясно, в пръстта се ражда животът и плътта…
На там целящи са всичките деца.

Едно е сигурно – идва ли скръбта,
далеч е любовта, която всъщност не е дошла…

Чужда тишина, не си участвал скоро в простота,
имаш една случайна истина, забола се в глупостта!

Свобода и пак е Тя, гола, чиста и сама,
далечна и близка, лети като пеперуда…

Може би е Тя, или е Луда,
едно е сигурно – Тя е Буда!

И идва Бог, след него Аз,
и идвам Аз, след това сте Вие…

И така от край на край –
ето ти един безкрай!