Jan 7, 2022, 6:17 PM  

Човек срещу Луна 

  Poetry » Love, Phylosophy
812 1 0

Смешно е, дори нелепо

сам, че си на тоя свят.

Дъжд вали и ти в небето

взираш се напълно сляп.

Път на всеки във сърцето 

криволичи необятно във мъгла

скри се времето във кът където

ярки слънчеви лъчи блестят.

 

Спира, тръгва, тича, крачи

стенещ мъж страдално плаче

пада тяло с дух невзрачен

цялата тъга това ли значи?

Смел си, да, но пак да грачи

чува се надменната луна.

Възкача се над купол от звезди накуп,

влачи се под нея грозен труп.

 

Изправя се трупът, без глас крещи:

"Какво като съм труп, кажи!

Нима си жива ти, Луна,

щом тънеш в мрака на нощта

и винаги си сам сама, 

светиш с чужда светлина

пробужда се от теб съня, 

а ти отвръщаш само с тишина."

 

Крещи й той, а тя се смее. 

Току поклаща все глава.

Мъртвецът трудно би могъл да проумее

как мъчно разговаря се с Луна.

 

"Макар и мъртва аз съм вечна, 

проклинам своята съдба, 

но щом самотникът с надежда трепне

да види мойта светлина

и никога не ще се сепне

съзре ли другата ми, тъмната, страна.

Покой намирам и донасям нему,

спокойствието на вечерта.

 

Нима човек не иска да съзнае, 

че по-жива от Живота е Смъртта, 

макар и мисълта за нея да терзае

най-силно вашите сърца."

 

Така оста Трупът застинал

без капчица живот в кръвта.

Кивот да бе не би преминал

море пропито от тъма.

© Тсе ТСЕ All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??