Там, където слънцето залязваше на изток...

Сред хълмове величествени и неземни,

във тайнствени, забравени земи,

където и да минат сто години,

то нищо няма да се промени.

Там, където слънцето залязваше на изток...

... в селце, където падат бистрите води...

Живееха във тези земи хора,

които никога не водеха кавга,

за работа не чувстваха умора,

но бяха най-щастливи на света.

... в селце, където падат бистрите води...

... на водопадът, който къпе се във светлината...

Там беше щастието господар,

където звучни песни, като от тайнствен хор,

огласят тайнствената планина,

а чудни твари бродеха в гората -

със песните на еднорога, къпещ се в водите на кристалната река.

... на водопадът, който къпе се във светлината...

... струяща от недрата на самия свят...

Препускащ цял ден по широките поля,

на Земята – такава, каквато никога не е била,

в потока на времето, което сякаш никога не се е движело...

... струяща от недрата на самия свят...

... Светът на крайната Земя, където елфите избягаха от старата...

Сякаш свят на легенди и митове, но съвсем – реален,

като старата Земя – такава, каквато е била във времето непомнено от никого.

... Светът на  крайната Земя, където елфите избягаха от старата...

... Там беше моят дом – където слънцето изгряваше от запад.

Където беше моят дом, преди безкрайното време да ме доведе тук,

с течението на кристалната река...

... там беше моят дом – където слънцето изгряваше от запад.

Там, където слънцето залязваше на изток,

в селце, където падат бистрите води

на водопада, който къпе се във светлината,

струяща от недрата на самия свят -

светът на крайната земя, където елфите избягаха от старата...

Там беше моят дом – където слънцето изгряваше от запад.