Чудо
Нощта се спусна с черен мрак
и пак градът заспива уморен
тихо е, само чайките крещят,
вълноломът стихва укротен.
С очи, немигащи, някъде стоя
тишината ме обхваща в прегръдка
смалявам се, издишвам и мълча
обзета от нерадостните мисли.
Любов ли бе, това което имах?
Или прикрити хиляди лъжи,
които като воденичен камък
тежат в сърцето и ме смилат...
Все някак ще се дигна пак,
ще застана силна на земята,
ще видя луната и звездите как
блестят и вечно ме окрилят.
Ще чакам новата любов
да дойде, вечна, дръзновена,
ще бъда кротък богослов
ще стана тиха и смирена.
Ще вярвам пак в големи чудеса.
Сърцето ми ще бие лудо,
в душата ми ще бъде белота,
в животът ми ще стане чудо!
