Чудото на светлината - цикъл стихове

***

Снегът е далече,

а душата ми се пробужда под сняг

и е объркана в тази вечност

от безкрайна житейска тъга.

Не виждам живи птици,

а само твоите следя –

с крилата си ми шепнат приказки,

донасят вятър в залез да надничам,

а с изгрева не мен, а тебе в мен пробуждат.

Душата ми под тоновете сняг въздиша,

а това е знак,

че някой  може да усети,

да посегне с длан

и белотата по небето да раздвижи,

да прати малко светлина в душата ми,

която иска да прогледне.

***

Мълча до теб.

Но то не е мълчание...

Ти слушаш моите мисли,

че семената им от Бога са посяти...

А дума, казана на глас,

излишна е,

ако с душата си не я усетиш.

***

Да докосна с устни

това, което шепне ми  душата –

от гръм Божествен ще се пръсна,

понесена от нежен вятър...

И всичко, що съм преживяла,

далече ще остане в мрака

и само светлината

на устните ти дълго ще ме чака...

***

За светлината трябват двама.

Единият ще е небесен!...

И Рождеството по чудесен начин стана

от Майката и Син Божествен!

***

О, земно Чудо,

непипнато с ръка човешка,

от Словото просветнало,

ти сянката на злото ще погубиш!

---

Къде ме водиш във съня ми?

---

Когото никога не съм видяла,

говори на сърцето ми

и плача...

Небесна ще е неговата Слава,

щом в мен пося човешка Обич!...

***

Не казвай, че съм грешна!...

Като Магдалена в нозете на Исус

аз слушам твоите слова човешки

и обладава ме незнаен смут,

и трепет непознат

душата ми разнищва...

Къде ме водиш?

Пратеник Господен ли

наднича във делата ми,

че моят ден на църква заприлича,

но не с един,

а с множество олтари...

---

На гълъба крилете са вратите.

Отварям ги с трошица, с зърно.

От пръстите молитвата ми литва

със гълъба до моя повелител...

Олтар е пъпката на розата – разцъфва,

отваря цветолистчета с ухание

и тайнствената красота  витае...

Любов в душата ми възкръсва...

От  другия олтар – водата

със капчици роса ме ръси

и тръгвам си благословена,

към  твоя храм, любов блажена!

2.01.2011