Чувствам облаците
Чувствам облаците
да минават по кожата ми –
като докосването на времето.
Залеза потъва недоизречен
в погледа на нощта.
Усещам вкуса
на незавършено впечатление.
Мелодията на мислите ми
погалва синкавия здрач на вечерта.
Чувам звън –
и тържествен, и нежен.
Сякаш времето се готви
да отпусне ръцете си,
да се предаде,
да остави мига
да набъбне до вечност.
Цяла синкава вечност
с дъх на пролетна вечер,
с приглушения блясък
на бледи звезди,
непрогледнали още,
с неразтворени пъпки
скрита надежда,
с светли нови треви,
тихо чакащи песни
на щастливи щурци.
Миг, за който
вечността е създадена...
© Росана Терзиева All rights reserved.
