Цигара
Допушвам аз последната цигара,

димът е черен като моята душа.

И пепел тихичко изгаря,

в ръката ми болезнената самота.

И дните в нощи аз превърнах,

във тази стая с четири стени.

И болката с ръцете си прегърнах,

когато тръгна си от мене ти.

И слънцето за мене не изгрява,

света потънал е във мрак.

Една искрица да ме сгрява,

цигара ще запаля пак.

На хората така е отредено,

един за друг да страдат все.

И никога не ще е подредено, 

човек за малко нежност ще умре.

И аз надявам се да има, 

любов, която да те грее до смъртта.

И нека всичко тя да взима, 

и като феникс аз да се родя от пепелта.

Петя Петрова ®