Полето със небесните циклами
и облаците с рокли лавандулови.
В очите на една човешка драма
небето и земята май са луди.
Извадила зад облака хрилете си,
луната ни се дави романтично.
Къде си, конче мидено, къде си
и кой ще те възседне с вик камшичен?
Ще дойдеш ли, спасителю? В юмруче
луната бързам от смъртта да скрия.
Но в приказката който я заключи,
дали пък няма пръв да я убие?
© Мария Панайотова All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
