Cребърни зърна̀.
Първите красавици – от восък
тази нощ отвориха очи.
Есен ли пристига? Смугла, боса,
август някак тайнствено мълчи.
Да не би отрано да подплаши,
птичите ята и зла тъга
да строшѝ кристалните му чаши –
още сбира гроздето нега̀.
Още жарко слъцето ще шари,
кожицата тънка на памид,
някъде, в далечните кошари,
като па̀ле е септември свит.
Чака линовете да прелеят,
буйната шира̀ да закипи,
път да плисне, после суховеят,
в клоните на круша да заспи.
И тогава по поля, баири
ще върви – разгърден и пиян,
и щурче ще носи – да му свири –
хризантеми в трепетната длан,
че е влюбен в есента, отколе,
тя пък, все след слънцето лети.
Топъл дъжд септември ще помоли,
да дотича, с босички пети,
по огради, покриви градини
да нарони сребърни зърна̀.
Mорна есен, да не го подмине
и да го целуне, без вина.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
