Цветето...
ЦВЕТЕТО
Нейде сред мъглите на степта,
сред синьото на пурпура, в което
един лъч от сляпа светлина
разказва за души в небитието.
Край венци на времето
герои - вяра в чудеса,
стъпили здраво във стремето
рицари без възраст и душа.
Тез яки фигури, издялани в скалата,
бдят над хората от векове,
като деи слезли от седлата,
на вихрени, божествени коне.
В очите им от камък и трева,
блести надеждата на световете.
На меч подпрели тежки рамена,
бе цъфнало омайно цвете.
Там сякаш беше свършила войната! -
във този кът, потънал в тишина,
пустинен вятър брулеше лицата
на рицари от стари времена.
И въпреки че камъкът мълчи,
се носи звън от рицарски доспехи
и звук на рог във времето ручи,
утихва сетне в странно ехо...
Отново виждаш каменни очи,
вперени в надеждата на вековете
и нищо, че устата им мълчи,
на меча там... растеше цвете!
© Валентин Желязков All rights reserved.
