Cветулки и щурчета спят
Когато дните ми са куци,
отдавна грохнали коне,
а нощите изпълват звуци,
от кланица. Или пък не?
Душата пада на колѐне,
молитва срича в тъжен стих.
Ветрец среднощен тихо стене:
—"Прости ми, Татко, пак сгреших"!
Когато мисля си, че вече
отдавна май не ми върви,
щурче дочувам, отдалече,
долавям мирис на треви.
И мисъл плаха пак ме сгрява,
че който вярва не е сам,
съдбата ми си е такава
и често взема, без да дам.
Каквото взе, не го жалея,
каквото дадох – за добре.
Макар, че все съм между нея
и разбушувано море.
Капани има и тревога,
по криволичещия път –
в душа, която вярва в Бога,
светулки и щурчета спят.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
