Цветът е малък...
Не е вярно, че съм променена.
Малко може би... но в сантиметри-
небето просто падна върху мене,
но още (както казваше) дете съм...
Косата ми ли? Не, цветът е същият.
Очите ми са леко потъмнели,
всевзряни в търсенето на насъщния
и в четене на... розови новели.
Чрез тях сама си съчинявам местности-
с птиците на есен там мигрирам,
забола бившите ни неуместности
по шкафчето на старата квартира.
Добре де, май че мъничко порастнах
и отесняха белите ми рокли...
Обвиних калориите “щастие”,
че след тебе зрялостта прескочих
с грациозния подскок на самодива...
Къде ти! Скачайки се хлъзнах в трапа.
И ето ме. “Узряла”. Цветна. Жива.
Широкоекранна, небогата.
Остави ятата, самодивите-
щастлива съм, че те видях. За кратко.
И аз си спомних в теб незабравимото,
покълва в мен до днес от теб посятото.
Запазила съм спомените чисти-
за младите, почервенели длани...
Така си е. Растем. И...
Чао!
Красив си.
Да поздравиш децата!...
... и сестра ми.
© Лора Димитрова All rights reserved.
Мерсиии!
