Да бях повярвал
Днес рушат се привилегии и светове.
В мен с ярост водят се страшни битки.
Постлан е пътят със спомена за - „НЕ",
което през сълзи изрече ти.
Аз раних те, живота разбих.
Вината отричах, а дирех пощада.
Твоята невинност и прошка, и стих
оковал бях на мъжката си клада.
После с огъня от очите ти влюбени
в постланото ложе запалих страстта.
Обсипах те с чувства отдавна порутени,
в замяна на всичко що пазила бе до сега.
И нито очите невинни за теб пощадих,
нито пожалих любовта ти красива.
Порив силен за бъдеще наше руших,
И толкова болка... как ли остана ти жива?
Да бях се спрял, (проклет да съм), да бях повярвал
на сълзите ти от тих кристал.
В яростта си до лудост бих се радвал,
ако тогава някой бе ме спрял...
Вярваш ли, че можех да съм друг? -
питах те, а ти ми отговори през сълзи...
© Калоян Борисов All rights reserved.
