Да бъда ветрец
Поспрях се в гората... да чуя отново
как вятърът пее онази балада...
Която ми пееше вечер любовно,
с която във мене спомен остава...
Затихнаха клонките.., спря се луната,
целуна ме капка дъждовна сълза...
И вятърът спря се... до мене засвири,
пеейки моята стара съдба...
И спомних си... лятото,
спомних си времето...
спомних си нашите топли мечти...
Как ти ме целуваше... после прошепваше
колко са мъчни без мен твойте дни...
И минало тичаше сякаш след времето,
дърпаше силно мойта душа...
Дали съм погубена... някъде гаснейки?
Дали съм останала без светлина?
Попей ми ,ветрецо... попей ми любовно,
не спирай... усещам те, тук си до мен...
Как искам със тебе сега да се слея...
да бъда край него през всеки мой ден...
Да бъда ухание... нежно, копринено,
ласки и мисли... и тихо сама
да пея баладата... толкова приказна,
за моите чувства и за обичта!
© Маргарита Здравкова All rights reserved.
