Да си простя
Когато в онзи ден последен тръгна
към твоята несбъдната мечта,
в мен се скъса нещо и помръкна
смехът на всички утринни слънца.
Да дишам заболя ме. Да копнея.
Превърнах те в далечен сив мираж
и всеки път по-силен в мен кънтеше
и по-пронизващ пътният ти смях.
Аз исках да крещя, да го прогоня,
от него да се скрия вдън земя.
Предишната да бъда и да мога
отново да почувствам младостта.
Отново да се върна към живота,
в който бях свободна и добра.
Аз исках пак останалите хора
добри да видя и да си простя.
За всичките несбъднати любови,
за всички стъпки дадени, за теб,
за всичките лъжи от благородство
и за началото. Най-вече за това.
07.01.2013
© Мариела Пидева All rights reserved.
