Да тичаш сам сред горските поляни
Да тичаш сам сред горските поляни
и да те гонят бурни ветрове,
примамват те, от слънцето огряни,
далечни бели, снежни върхове.
Да пиеш ти от извори планински
и да пресичаш бързащи реки,
пътеки виещи се да последваш,
вървящи към незнайни висоти.
Да бъдеш там. Върхът да е в краката.
Ръце да вдигнеш и помолиш Бога.
Навеки нека бъде красотата,
без нея хората не могат.
Да литнеш после. Птица в небесата.
На някъде. Посока към безкрая.
Да можеш да усетиш свободата.
И бъдеш миг във своя кът от рая.
© Христо Костов All rights reserved.
