Дай ми ръцете си
Не искам ръце, на набръчкано челò поставени,
за да задържат отминали болезнени спомени
Или от онези, на уста със които изваяни,
потушаваш последните живи емоции
За какво са ми, кажи?
От лицето си сълзите с тях да бърша,
да ги протягам в други две ръце
и утехата сред тях да търся?
Не ми подавай дланите,
с които миеш свойто лицемерие.
От ничия ръка човешка
не търси желаното благоволение.
Те стоят неподвижни,
чакащи, молещи знак или заповед,
събиращи празни надежди...
В шепа си правят място за изповед,
стискащи здраво нелепи копнежи,
питащи мене за изхода.
Не ме докосвай с ръцете,
с които търсиш Бога и себе си.
Те са чисти, не ме обичай с тях
или обречен си.
Не искам от тебе закрила
с длани, с които раняваш и храниш.
Дай ми само грубостта и мъжката сила,
с които тъй невинно се браниш.
© Радост Вълчева All rights reserved.
