Даже не видя...
Небето побеля като мастика -
дъждът се раждаше във бели чаши,
приличащи на облаци.
В очите ми
се раждаше от бяло болката.
Разхвърля ме на крясъци из стаята
и даже не посмя да ме докоснеш...
По голите ти длани нощем
усещах гладните ти паяци.
Гощавах ги с усмивки
и със топло.
По устните ми вдигаха наздравици.
... А тази вечер не посмя да ме докоснеш,
разхвърляна из стаята, на крясъци...
Не беше нищо.
Сипвах безпосочност
по чашите,
по празното в душите ни.
Седях пред теб. Със гръб до тишината.
С лице, опряно в твойто безразличие.
И в мрака даже не видя,
че щом се вглеждах във очите ти,
порастваха ми пак криле...
© Инна All rights reserved.
