Даже не видя...
Небето побеля като мастика -
дъждът се раждаше във бели чаши,
приличащи на облаци.
В очите ми
се раждаше от бяло болката.
Разхвърля ме на крясъци из стаята
и даже не посмя да ме докоснеш...
По голите ти длани нощем
усещах гладните ти паяци.
Гощавах ги с усмивки
и със топло.
По устните ми вдигаха наздравици.
... А тази вечер не посмя да ме докоснеш,
разхвърляна из стаята, на крясъци...
Не беше нищо.
Сипвах безпосочност
по чашите,
по празното в душите ни.
Седях пред теб. Със гръб до тишината.
С лице, опряно в твойто безразличие.
И в мрака даже не видя,
че щом се вглеждах във очите ти,
порастваха ми пак криле...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Инна Всички права запазени
