Далече-далече звездичка малка свети.

Там, в далчината, между огромни планети.

Това е моята малка, човешка надежда -

крехка, красива и нежна...

Срамежливо поглежда към страшния път,

по който всички човешки надежди вървят.

Не разбирам, защо е все така далече.

Отдавна вървим. Трябва да я стигнем вече,

а тя е все така далече.

Пак така си свети, сред другите планети...

Може би, за да не се откажа,

обещава ми, че ще се докажа?

Хвали ме за туй, че съм вървяла

и на всички изпитания съм издържала?