Дали младостта ме прави глупава или наистина ще бъда права ако кажа това?

Дълбоко в моята душа,
там има нещо, което никога преди не си съзирал.
Надълбоко и навътре в това самотно тяло,
където погледът не може да проникне през материята,
където безкрайното опустошение на любовта може да накара кръвта ти да замръзне,
където търпението е мъртво много, много отдавна…
Надълбоко в тая част от моята душа
ти никога не си поглеждал…

Дълбоко в моето сърце,
там има хиляди врати, които никога преди не си отключвал.
Надълбоко и навътре в тоя объркан разум,
където милиони хора са ровили отново и отново,
където неосъществимите мечти са готови да бъдат родени,
където всяка поредна болка разрушава бистрия промисъл…
Надълбоко в това проклето сърце
Ти си този, от който е зависимо то…

Но може би един ден ще можеш да съзреш онова зад маската,
може би ще намериш ключът, с който да отвориш всичките врати
и може би ще проумееш защо, по дяволите, пиша това…
Защото има нещо повече от “просто приятелство”,
нещо повече от това “какво искаш” и “какво ще вземеш”,
нещо, което ще направи живото ти не толкова безсмислен…
И дори не се опитвай да снишиш гласа ми,
да задържиш настрана от ума си тия мисли,
защото чувствам, че вече си част от тях!

Защото дълбоко в тия стихове, надявам се, най-сетне ще откриеш причината за твоята уплаха.
Защото надълбоко и навътре, отвъд всички думи, които изписах,
отвъд всички глупави неща, който някога съм сторила и всички тия простотии, които някога съм казвала,
отвъд фалшивата усмивка, държана единствено,  за да накара теб да се усмихнеш
отвъд всички сълзи, които някога са се стичали по бузите ми, разрушавайки целият ми свят…
Дълбоко между всички тия редове, които прочете,
там има само една причина, пораждаща дълбокото страдание.
Надълбоко и навътре, където истината прозира зад тъмното мастило,
където отчаянието убива бавно надеждата,
където реалното и приказното се сблъскват и смесват границата между вярно и грешно,
където единствено твоето име се зове
Надълбоко в тая отчаяна творба
ти ще намериш МЕН…