Дали във спомена живеем...?
Прегърнах вятъра,
защото само той на мен прилича...
Прегърнах вятъра,
защото е самичък.
Затворени във спомени живеем,
а кандилата безвъзвратно гаснат...
Тъй тихо вярата се стапя -
фитилце крехко - есенно кокиче.
И змийска кожа -
тленното се свлича
под уродливи сенки с профила на дните...
Мечтаното
от гърлото пресъхнало на каните изтича...
От чернозем, гравиран с плевели,
сега наднича.
Безстрастното проточва дълги шии
към белег първороден на страстта ни.
Студените езици го докосват,
оставяйки съдбовни стрии.
Безбройни гърбици от споделени тайни
напомнят на несбъднати камили.
В пустинята на треморното утре
оазис търсят след стотици мили...
© Младен Мисана All rights reserved.