Дали, защото мина много време?

Мина време… толкова много време.

А днес - защо така ме гледаш, неразбрано, нежно,

в очите ти — не гняв, а тихо смирение,

като след буря - небе притихнало или море отдъхнало.

Спомените шепнат - почти угаснали като цветята вътре в мене.

Къде изчезна онова презрение,

което някога гореше толкова упорито, без капка съжаление?

Дали това е просто внушение,

или след всичко - идва помирение?

Нима след толкова болка, страх и време

може отново да настъпи равновесие, дори спасение?

Какво е това внезапно кървене -

на сърцето, дето дълго стенеше в мълчание?

Дали, защото мина много време,

най-сетне хвърлихме тежкото си бреме?

Кръвта на ръцете ми е от белега на тежкия товар или е от онзи пожар,

който ми отне Божият дар - нашата тъй гореща жар?

И може би- не е чудо, нито съвпадение,

а просто прошка, родена от съзряване и смирение.

Мина много време… но днес, без болка, без съмнение -

аз просто ти прощавам.

На теб и на мен.

И напред продължавам.