Дама и едно босоного момче
Една олелия се вдига.
Градът е отново на крак.
Вървя, а стомана намига.
Пристига желания влак.
Делата на малките хо̀ра,
удавени в локва от зло.
Искрата дели коридора.
Съборих кафяво петно.
С мастило говоря за чудо.
Котило за слепи мечти.
Лепило нанасям по нула.
Изгасям цъфтеж и лъчи…
„Парите не стигат бе, бате!“,
извика тантурест мангал.
„Децата са гладни, приятел!“,
налита на босите крал.
Какво са парите, Животе?
Хартия? Печатан морал?
Пихтия? Изсвирена нота?
Филия? Изстрадан финал?
Гърдите на лошото утро,
покрити със сивия страх,
звездите красиви побутват,
в реки от заплакал сумрак.
А някакво русо момиче,
на крехки години две-три.
Към своето бъдеще тича.
Какво да ѝ кажа? Бъдѝ?
Жена е нарамила тежък,
накриво положен чувал.
Видях в небесата ни свежи
отблясък на златен медал.
Предал е приятели стари.
Защото му дали парѝ.
Сега го убиват цигари.
Бетон до омекнали дни.
Лети и реди самолета.
Следите чертаят дъга.
Във своите мрежи оплетен,
отново кръжи из света.
„Продавам домати за левче!“,
извика старица на тях.
Познавам богати и бедни.
Раздавам магия на прах.
От ъгъла близък излиза,
овчарка ранена и слаба,
която земята облиза.
Душата ѝ – счупена ваза,
трепѐри от вашите думи.
И вашите грозни дела.
Асфалта и меките гуми,
от нашето време ядат.
Цветята ухаят и пеят.
Листата докосват леда.
И вятъра тихо си вее.
Милея… Пилея зърна…
Градът е усойница дива.
Увива на бримка врата.
А джипове смело завиват,
посока си имат: Върха!
Мъглата е сива. Красива.
Ухажва я облак велик.
Дали е ударила диво,
една самодива плесник?
Дете! Чучулига чирика!
Краде и продава на нас.
Плете насълзена старица,
мече на изцапан перваз.
Водата измива доброто.
Росата повдига глава.
Тревата върти колелото.
Окото е дом на сълза.
И залеза вечен пристига.
Издига и чупи срама.
Града се прозя най-лениво.
И после красиво заспа…
Творя! И не искам награда…
Градя! И живея добре…
Денят е изискана дама.
А аз – босоного момче…
© Димитър Драганов All rights reserved.
