Дано се разпилея като пясък...
Понякога си мисля за раздялата...
Тъгата ме обзема до полу̀да.
И болките по вехтото ми тяло,
напомнят, че с живота се сбогувам...
Защото ще се свърши този свят,
очите ми щом няма да те гледат.
Тогава ще настане онзи Ад -
от сбъдната мечта да си химѐра...
Ще почернеят тези небеса,
в чиято шир се взирах за молитва -
да ми изпрати Го̀спода душа,
че моята, самотна да не скита...
И птиците от скръб ще замълчат.
И леден вятър ще стовари зима.
Сърцето ще е камък в мойта гръд,
и няма да съзная, че умирам...
Ще бъде студ. И нека да се пръсна,
на хиляди парчета от печал!..
И стиснали в юмрук да се прекръстят,
човеците - любов, че съм им дал...
От моята, в която се заклех!
Дано се разпилея като пясък...
Във шепи да ме сбират за късмет,
а не да се разлагам под земята...
Но... ти си тук - прегърнала ръцете ми.
И още ме обичаш през сълзи...
Не си отивай никога! Сърцето ми -
не може да е камък,
щом боли...
Стихопат.
(DannyDiester)
© Данаил Антонов All rights reserved.
Велик не съм! Велико е да изживяваш щастието си в тишината на ненаписан никога стих... Останалото е шепот, понякога крясък, друг път ридание по туй що мъчи нечия душа... 
