Денят не си личи по заранта...
Денят не се личи по заранта.
(Понеже нощите не са от тихите).
Мириша още на Жена,
и хич не ми се пишат стихове...
А ти ухаеш ми на топъл дъжд.
Така валя от теб, че тази влага -
отпивах с устните на влюбен мъж.
Порой, очите ми окъпал, жадни...
И още имам твойта страст по себе си.
И още виждам ти извивките.
По тялото ти има белези,
от моите ръце - щастливите...
Ти още топла си и още, светеща.
И пак се сливаме в едно начало.
Дъхът, езикът ми, и пръсти, трепнещи,
се впиват в теб. Настръхваш цялата.
Денят не си личи по заранта.
Луната се черви по утро тъмно.
Лъчи не светят някак от срама̀,
че ти си по-сияеща от слънцето...
Сега покоят - да го режеш с нож.
В леглото има електричество.
Ще влизам в теб. И ден и нощ.
Наживо искам! Не, лирически...
Стихопат.
© Данаил Антонов All rights reserved.
