Денят не си личи по заранта...
Денят не се личи по заранта.
(Понеже нощите не са от тихите).
Мириша още на Жена,
и хич не ми се пишат стихове...
А ти ухаеш ми на топъл дъжд.
Така валя от теб, че тази влага -
отпивах с устните на влюбен мъж.
Порой, очите ми окъпал, жадни...
И още имам твойта страст по себе си.
И още виждам ти извивките.
По тялото ти има белези,
от моите ръце - щастливите...
Ти още топла си и още, светеща.
И пак се сливаме в едно начало.
Дъхът, езикът ми, и пръсти, трепнещи,
се впиват в теб. Настръхваш цялата.
Денят не си личи по заранта.
Луната се черви по утро тъмно.
Лъчи не светят някак от срама̀,
че ти си по-сияеща от слънцето...
Сега покоят - да го режеш с нож.
В леглото има електричество.
Ще влизам в теб. И ден и нощ.
Наживо искам! Не, лирически...
Стихопат.
© Данаил Антонов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Хубаво е!
-
Пишеш чудесно и, щом е в класически стих, опитай се да изчистиш местата, където излизаш от ритмиката. Лесно е си заслужава, защото творбите ти вълнуват с искреност!
-
"Сега покоят - да го режеш с нож.
В леглото има електричество.
Ще влизам в теб. И ден и нощ.
Наживо повече. По малко и, лирически..." Страст, покой, порой... Красив финал, но ... не е финалът. Красиво, поздрави! -
"Сега покоят - да го режеш с нож"...
Диамантени фрази, Дани! -
Хареса ми...
-
Горещо, тръпчиво-мускусно ухание на споделена страст! Въздейства този стих и още как!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
