ДЕСТИНАЦИЯ МАМА-ОБАМА

Нямам алтернатива.

Трябва да заобичам

Канада, Торонто, САЩ,

Барак Обама,

Мишел Обама,

езерото Онтарио,

океана.

Този, същия океан –

рибя кост в гърлото,

гъдел в петата,

трън във очите -

луднали нагоре-надолу

като живак в термометър

на болен

от свински грип,

от птичи грип,

от гърч на

омекнали думи,

смачкани думи,

цял тон думи -

изстрелвани,

прострелвани,

полуживи.

Дано оставят на брега

тези думи

децата ми.

В полет над океана

е рисковано

всяко раздвоение,

всеки кръстопът,

всяко вълнение…

Трябва да заобичам океана.

Този, същия,

който ще вземе здравето ми,

но ще даде щастие на сина ми.

Ще стана донор на разума си.

Ще преживявам с чувствата

(имам и за следващия живот чувства!)

Разума ще даря,

защото е неуместно,

невъзможно

перверзно

да приема с моя разум 

мисленето на децата си,

че по-добре се живее

в Канада,

Торонто,

САЩ,

че нещо пречи на слънцето във България

да свети в мислите на българите.

Че някой ограбва добрите думи,

добрите новини,

д о б р и н и т е  в България

и те закърняват,

заключени

в българските народни приказки,

в българските народни умотворения,

в българските анали…

В новините по бТВ, БНТ и

дявол знае в кой още

пантеон на сензации

добрините са демоде, табу, скука,

забрава -

чуждоезикови, чуждозвучащи,

чуждопонятни въпросни изкопаеми.

Кутията на Пандора се е разбила

над България,

като във филм на Хичкок

в България са плъзнали психопати,

ненаказуеми,

оневинени

под чадъра на псевдодемокрацията,

псевдоконституцията,

псевдоконвенциите,

псевдохартите

в псевдодържавата.

Няма го само чадъра на Крум.

Няма я ръката на Крум.

Защото ще гръмнат демократите -

Крум е авторитарен,

антидемократичен,

циничен,

-ичен, -ичен, -ичен…

И се бои демокрацията,

и мълчи демокрацията.

Горката ни демокрация!

Кой я разчете така нескопосано,

така допотопно,

срам изчервява дните ù,

посинява нощите ù.

И всички напъни

да бъде редактирана,

да бъде обезвредена,

да бъде преведена

на грамотен български език

заразяват,

поощряват лаиците.

Лаиците толерират,

узаконяват,

лансират

нелепици, посмешици, измислици

като астероида в Латвия,

като благоденствието в България,

като усмивките по улиците

на България.

Изгоряха усмивките на България

като вагоните на железницата

София-Кардам,

пренесоха се я в Рая,

я в писанията на Иван Хаджийски,

в летописите на Симеон Велики,

в патетиката на Паисий.

Подобията на усмивки днес

учат побеснели

френски, английски,

изселват се инкогнито оттатък океана,

оттатък недомислените си мечти,

недоизметените си съмнения,

недомечтаните корони на

българското си родословие.

Великото преселение

на България

през Гюешево, Кула, Калотина,

през океана,

двайсет години преселение

към усмивките на

Клинтън, Буш и Обама.

Преселение на

мечтите,

любовите,

секса,

сперматозоидите,

яйцеклетките,

зародишите…

Преселение на

българските бебета -

родени, неродени,

планувани, непланувани,

изплакали в Големите надежди

на българите,

двеста години след Дикенс,

двайсет години след

краха на Берлинската стена,

проходили

в градините на друг разум, други чувства.

В другата България,

пренесла в утробата си

своето отрицание и своето възкресение,

плюса и минуса,

кармата и безсилието,

силата и разума,

наплодили любовта българска,

прабългарска,

прапрабългарска

в прегръдките на Обама, Сащ, Канада.

Как да ги заобичам,

като се гневя със Паисий – О, неразумний…

тържествувам със Вазов - Аз съм българче -

като слушам

разваления български на Силви Вартан…

Нямам алтернатива.

Ще стана донор на разума си,

на реторичните си въпроси,

на реторичните си възклицания.

Ще заобичам глобализацията.

И станала далекогледа,

ще благославям океана,

децата си оттатък него,

докато един близък ден

ще го побългаря този океан,

ще го сбъркам,

както той днес ме побърква.

Ще взема на концесия дестинациите

Европа-Канада,

Европа-САЩ,

Мама-Обама.

Ще ги оглуша с „Мила Родино, ти си земен рай“

дори и с риск да фалира бизнеса ми,

(с надежда да фалира),

защото камъкът си тежи на мястото,

България си тежи на мястото…

Какво недоверие

в българските народни пословици!

Какво доверие -

след дъжд качулка…