Тук има и вълшебство и магичност, когато мама меси пак тесто.

Аз някак си отново съм момиче, отново търся стария си дом.

И спомням си закуските с горчица и ягодови вечери с парфе,

главата как извръщах от лъжица, препълнена със агнешко шкембе...

И спомням си божественото пликче със хрупкавия зайко-байков снакс,

как скришом аз задъхана притичвах и хрупах без да чакам стартов знак.

Сърдита как с юргана се завивах, не можейки да имам нов бонбон,

в играта как със куклата красива се учех сам-сама на еталон.

Припомнях си как страдах по обрата, как плачех до забрава от инат,

когато пак ме биеше в играта големият ми, хитрият ми брат.

И ето, че гальовно ме облича декември в топъл коледен кожух.

Но Коледата вече е различна – към рая тръгна татковия дух.

А мама сякаш с него се отнесе, като снежинка бързо побеля

и вятър само спомен ú донесе от някогашни китки от цветя.

И брат ми мина трийстата аркада, косата му по мъжки оредя,

душата му, престъпно много млада, задява се напук със старостта.

И друга съм самата аз, израснах. Не търся вече кукли и игри.

Старая се сега да не угасне това, което моя свят крепи.

И Бъдни вечер е, омесвам питка. И мислено трапезата редя.

Край мене тича със развети плитки красивата ни малка дъщеря.

А някъде зад белите пердета по-бял от всякога вали снегът,

напомнящ в теб на всичките момчета, които пак на мен ще се врекат.

И нова под сърцето ще порасне от нашите сърца дете–звезда,

защото вярата ни щом не гасне, ще станат истинските чудеса.