Девинският вятър
Познавам девинския вятър -
усещам първа, щом нахлуе в долината.
Прилича на момче, което по земята тича,
но гони детството на птиците с крилата.
Той свири дръзко в белите комини,
понякога по цели дни и нощи.
Ту тих, ту ядовит и силен,
ту мелодичен - сякаш косове свирукат.
По покривите тропа като котка,
разплита клоните на речната върба,
а моста, със подскачаща походка
пресича сред завихрени листа.
От него никой днес не се страхува.
Той вдига тежката мъгла
и нощем, докато сънувам,
умората разнася без следа.
А сутрин весел тананика,
пилее детската коса,
в тревата търси детелинка,
блещукаща от ранната роса.
О, Ветре девински, не знам насита
и вдъхвам те със мирис на смола.
А в люлката на долината ,
отнеси и моята сълза.
© Миночка Митева All rights reserved.
