Някога търсех любовта,
някога боях се от смъртта,
някога се чудех как да продължа
и намерих теб

Някога се молех за вода, 
някога, понякога и за храна, 
някога знаех накъде вървя
и намерих теб

Лутам се в пустинята безкрайна,
лутам се в дяволски гори.
Хора! - всякакви, потайни,
всеки ден, всички дни. 

Тичам като луда, 
„луда” ме нараичат, 
защото търся теб, 
а не това, 
на което мога да се спра...

Седя далече от дома,
с последна капчица ндежда,
че ще те срещна, 
пак там, пак тук, пак някъде, 
защото ме интересува. 

Къде си ти? 
Защото аз те търся
и ще те намеря или ще умра, 
това е последното, което ще напиша,
с надеждата , да те допра. 
Знам там си, някъде, аз знам. 
Знам има те, не съм сънувала, оназ безсънна нощ.
Моят край идва, 
бано и полека
Нещо ме пробива
Смъртта не е страшна
Не, не и колко любовта.
Страх ме е, 
няма те, 
няма и да те намеря, 
но аз тук, на морето ще умра, 
защото няма, аз, до края да се спра.

И ето идва най-големият ми страх, не смъртта, а любовта или поне липсата на такава, нямам аз дори уста да изкрещя „Какво ти става?!”

Влюбена съм, 
Влюбена и бавно тук оставам, защото няма друг и няма и да има
Искам само теб и никой друг, защото бавно ще изстина
Това е вик, последен крясък, не от гларус, а от мен, няма да се спра дори да няма повече останало от моят следващ ден
Боря се, но не със теб, а със смъртта, боря се с мъничко надежда няма как да махна нейната одежда
Сама съм и никой друг не искам 
Сама съм, само теб търся и не ще устискам
Няма те, но това е моят последен вик, моят последен зов, защото нямам сили, но ще се преборя! 
Ще те намеря някой ден
или ще умра преди това,
но няма да се спра.

Влюбена съм, а ме беше страх да ти кажа!