Поете, накъде отиваш ти?
Съзнаваш ли, че си обречен
да сбъдваш чуждите мечти,
а сам да търсиш ти покоя вечен?
Съзнаваш ли, че твойта сила
е мимолетна кат’ сълза,
че в сянката ти се е свила
красива, тръпнеща душа?
Че таз душа бленува слънце,
а ти обричаш я във плен,
че сееш маковото зрънце
и то израства в сладък ден?
И тия думи чу поета
във изнемогващата си душа
и каза си “Такъв ми бил късмета”,
готов съм вечно да греша.
© Нико Ников All rights reserved.
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
