Дистопия
В сиво стенат зловещите улици,
не небе е над тях, а река,
сбрала всичките съ̀лзи страдалчески -
кално бъдеще - мътна вода.
Ледове са ръбатите облаци,
а водите им - сива отрова -
разтопени живачни куршуми са
и рушат те града из основи.
Стърчат страшно, порутени, зданията,
глави давят във мръсната кал,
а тераси висят по телата им,
впили тънки ръце от метал.
Прекадяват тъй грозно комините,
като гаснещи клечки кибрит,
съживили те свещи във пясъка,
посветени на бъдещи дни.
А градът как прилича на свещите,
като восък се мъчно топи,
на дърветата черни са дрехите -
в чест на пустите клети души.
Всеки дом сякаш тяло покойно е
и в него също живеят неживи,
не е кът на лъчи и спокойствие,
а за мрака гнездо примамливо.
И очите на тези покойници,
прашни, мътни, мъртвешки очи,
са прозорци и вечно затворени са,
те - беззрачни за белите дни.
Този град тъй жесток лабиринт е,
в чийто край е награда смъртта,
и от него - не, няма измъкване,
туй всеобща е тежка съдба.
В сиво стенат зловещите улици,
всички тук са сиротни деца,
без посока те заедно лутат се,
търсят ден - срещат само нощта.
© Анита Георгиева All rights reserved.
