Дивачка
Не свикнах да вървя по лесни пътища,
да съм послушна зад стени дебели.
Отнесе ме светът сред кал и стЪрнища,
посоки търсех в облаците бели.
А ти такава ме прие, мен – скитница –
на вятъра през едрото решето.
преминах странно луда и обичана,
и вярна до смъртта като морето.
Виж, днес дивачка в топлото огнище
от пътищата смели върза плитка
и само сред съня й пепелище
от залези неволно се разплисква,
защото в тишината си подгонена,
понякога пак грабва тайно изгрева.
и разгоряват пламъци от спомени
във лоното й пролетно разлистени
А ти седни, изпий ме щом си жаден,
във извора е скрита всяка истина –
дивачката е твоя като вятъра
от залези до изгреви орисана.
© Йорданка Господинова All rights reserved.
