Днес си поприказвахме с морето
Днес дълго се гледахме с морето.
Толкова сме близки, а (странно) не сме едно.
Дори лицата ни са огледални,
пили сякаш до безпаметни зори вино.
Питах го защо тъй силно плаче,
защо хрупа между зъбите му пясъкът.
Болеше го сутрин рано да говори. Обаче
отекна в небето плътен крясъкът му.
Ето, че за миг изчезна бучащата тъга,
с коркови тапи запуши ушите ми,
нарисува в пясъка четирилистна дъга
и покани облаците да се удавят във водата му.
Но за хиляден път не мина треската,
навън е студено, а кръвта му кралска ври.
В опит да събере покоя си
търпеливо преброи до три...
Навярно за всичко обвинява февруарския вятър.
А Слънцето отмъкнала някоя врана.
Или просто смахна се, защото най-горещата му обич
се е превърнала в няма пяна.
© Стеляна All rights reserved.
