Днес в толкова пътеки криволичим
Дали защото дълго с теб вървяхме
напред-назад по стръмните пътеки,
вода от девет кладенци наляхме
във бурето, та дни да има леки,
как времето ни смутно го разклати,
че тя дори за миене не става!
Но имало главата ни да пати –
измием ли очите – засърбява.
Дочува се от митингите вопъл:
„Оставка! Долу!” – въпреки невинен,
а ножът сляп забит е чак до кокал,
и вместо кръв – потича сокът винен,
с мътилка, непрекипнал, от ширата
съзрява той под корковата тапа
в канона на Христа и шериата –
под чужда воля буни се тълпата.
Днес в толкова пътеки криволичим
вода да дирим в хладните дерета,
че миксът ù на нищо не прилича
и мисъл в лабиринта дълго крета
без кауза. И изход не намира.
Ровичкаме в стените му за злато
зазидано от хан или везира,
затънали до шията във блато.
Къде са тези светли идеали
из българското ярко да се вписват
със жертвените кръстове на вляли
кръвта си в черна пръст със вяра чиста?
Пред паметните плочи и могили
кой днес главата в мир склонява?
Телецът тук пулсира в млади жили
и мислите задръства суха плява.
И как в стихът си чувства да излея
събирани по бойните полета?
Вървя към Шипка – в почит да немея –
крещиш на митинг в жълтите павета!...
Едно едничко изворче ни стига,
ромолещо под буките в простора,
да пием от разтворената книга
преди пръстта над нас да се затвори.
© Иван Христов All rights reserved.
