Дневникът на (НЕ!)беладжията - 1
Вече, застана ли пред огледало,
виждам - пораснах. Сияе то цяло!
Мама работи, но не е на смени.
Време прекарва тя повече с мене
и за момчето си грижи полага.
Мери е с дядо и куфари стяга,
щом като зърне оферта изгодна.
Тя от живота си днес е доволна
и не забравя, че малкото внуче
бе сценариста, от който научи,
че за съдбата си грижим се ние,
ако внезапният вихър извие
и ни отнеме житейски устои.
Точно тогава със силите свои
ние проправяме път на доброто.
Тъй на живота си водим хорото.
Чуе ли тъй да говоря, тогава
всеки, умник че съм станал признава.
Баба ми Койна през зимата в нас е.
Всички разбраха - самичка опасно е
да я оставяме в нейната къща.
Пукне ли пролет, тя с радост се връща
в дворчето свое при Марко и Вежен.
И при петела - тъй смешно наежен.
Леля ми Вела с голямо сърце е.
Трудно се справя, но как ще посмее
своята помощ на нас да откаже.
Знае, че с отказа баба ще смаже
и се нагърбва, животните гледа.
Мисля, за мене че няколко реда
вече очаквате да прочетете.
Да, ще разкажа, за малко се спрете!
Аз гимназист съм от предната есен.
Текстове пиша и първата песен
бе посветена на мило момиче.
В нея душата си влюбена вричам,
но анонимно. Тя още не знае.
С мене на котка и мишка играе.
Често се кара и не подозира
как от вълнение пулсът ми спира,
щом ме погледне с очите зелени.
Сякаш светкавици пламват във мене
и се огъва земя земетръсна.
Цветето нейно готов да откъсна
вече съм аз, но Ивета нехае.
Казах ви - сякаш тя с мишка играе.
Снощи си писахме двама във нета.
Пита ме кой съм, че само poeta
вижда в екрана. Това псевдоним е.
Някак по-смели във Вайбър сме ние.
Емотиконче 😘 целувка ѝ пратих.
Тя - ❤️сърчице! Полетях над земята!
Зная, че утре ще ме игнорира.
Нейната жлъчност към мене не спира,
но пред екрана превръща се в друга
и си мечтая как моя съпруга
искам да стане Ивет след години.
Кулите пясъчни може да срине
някаква буря, но аз се надявам!
Всичко от себе си правя и давам!
Мама мълчи си, но тя ме усеща.
Гледа, че пиша и става горещо,
щом над таблета лицето надвеся.
Знам, че едва ли е било по-лесно,
с татко когато са се запознали.
Знак ли съдбовен в това са видяли?
Но се срамувам да питам направо.
Чувствам се вързан за Ивето здраво.
Сякаш сърцето ми е омагьосала.
Как да ѝ кажа - в това е въпроса?
Докато мисля, екранът ми светва.
Пише ми: Ехо! Здравейте, poete!
Има в класа ни един малко смахнат.
Той ухажор ми е. Как да го махна?
Мен ли визира тя с тези си думи?
Целия пламнах! Лицето ми румено
лекото мъхче не може да скрие...
Може ли с думи тя мен да убие?
- Мите, ела да обядваме вече! -
мама ме вика. Чак пот ми потече -
тъй изненадан съм аз, че сълзите
поглед замрежват и, без да ме питат,
искат пред майка ми да ме изложат.
Спомням си думите: "Трябва да може
всеки, щом мъж е, да се контролира
и да умее сълзите да спира!"
Каза ги дядо, за да ме научи
как да се стегна аз, ако се случи
нещо в живота ми да ме разплаче.
"Туй да запомниш от мене, юначе!"
Следва:.....
© Мария Панайотова All rights reserved.
