Дневникът на (НЕ!)беладжията - 22
В петък разпети - най-тъжен в годината -
помня, че мама на път след градината
винаги с цвете и сълзи в душата,
стиснала с вяра и болка ръката,
влизаше с мене в кварталната църква.
Тъжното тайнство от първите стъпки
ме завладяваше. Под плащеницата
с нея минавахме и във душицата
моя просветваше детска надежда,
че беладжия съвсем не изглеждам
аз на добричкия Бог във очите.
Даже свещеника помня, че питах,
хванал го стреснат за дрехата черна:
- Щом грехове опрощава ни, верно
ли е, че аз като мина под масата
мигом добричък ще стана? Той расото
свое подръпна, но сложи десницата
въргу главата и с топли зеници
думите негови вляха ми сигурност:
- Не е греховно детето немирно,
ако бели несъзнателно прави.
Всички дечица палуват. Но здрави,
те че са Божият син им се радва.
- Значи, под масата с мама тогава
мога да мина! - и мушнах главата си.
Чувствах се, сякаш дарен от баща си
бях с опрощение, светло ми ставаше...
Времето в бързи години минаваше,
аз възмъжах и отново на кръста
днес приковават Христот да възкръсне.
Този път в църквата с Таня ще ида.
Нека и Бога над нас да провиди,
че съм обвързан със мойто момиче.
Тя е набрала цветя да закичи
божия лик на иконата свята.
Като тогава жените с децата
влизат в господния храм да ги учат
той, че предвиждал какво ще се случи,
но е избрал да се жертва за всички.
Аз сред миряните съученички
виждам, но Таня е плътно до мене.
Нужно е само да се наведеме
и да преминем ний под плащеницата.
Плачат с пречисти сълзи вощениците,
плачат и всички сърца натъжени.
После към вкъщи вървим нажалени,
но съм спокоен, че Той ще възкръсне.
Вярвам във чудото аз от невръстен,
същата вяра видях и у Таня.
Че до Великден два дни са останали
мисля по детски пак, гоня тъгата.
Някога стисках на мама ръката,
утре аз моите рожби ще уча,
как, ако искаш добро да се случи,
трябва от теб да започне пътеката.
Щом във молитва едно си изрекъл,
а е различна от нея душата ти,
бури в живота ще има и вятър
твойта надежда до дъно ще кърши.
Важно е ти добрини да си вършил.
Пускам ръката, тъй скъпа за мене.
Гледат ме с обич очи насълзени.
Аз си я гушвам до мен мълчаливо.
Портата грабва я, тя си отива.
После и мама тъй силно прегръщам
Знае ли тя, че от църква се връщам,
нямам представа. Навърно се чуди
кой във момчето голямо събуди
обич синовна, дори умиление.
Чувствам във нея едно оживление,
а пък очите ѝ радост излъчват.
Тази жена, от живота измъчена,
истини ценни у мен посадила е.
Вяра в доброто и в Бога дарила е
тя на детето си като вдовица.
Била е винаги майка-орлица
и от какво ли не се е лишавала,
ала със шепи любов ми е давала.
Само на ум философствам. Вечеря
слага за двама. Дори да намеря
думи във себе си за благодарност,
те ще бледнеят пред мама, навярно.
- С баба ти чух се. Тя иска в неделя
всички на църква да идем. Споделям
само със тебе, да знаеш отрано.
- Тъй ще направим, разбира се, мамо!
Следва:....
© Мария Панайотова All rights reserved.
